Притча за силата на любовта

- Обичаш ли ме?
- Обичам те!
- Докажи ми!
- Ще ти докажа!
- А можеш ли да ми свалиш звезди?
- Да, мога... Ще ти сваля...
- Ти лъжеш!
- Не, не лъжа!
- Ти не можеш да ги достигнеш. Ако се протегнеш към небето, като черешка ще се търкулнеш след това.
- Аз наистина мога.
- Отново ме лъжеш. Хайде, повдигни се да те видя! Покажи ми!
- Ще ти покажа, но ще се наложи да умра...
- Добре тогава, жертвай се заради мен!
- А какво ще стане после?
- Ще си доказал любовта си.
- Но аз не съм готов...
- Махай се!
- Защо?
- Защото ти ме лъжеш и ще продължаваш да ме лъжеш!
- Но, ако мен ме няма, ти ще страдаш...
- Е, и какво? Ти обеща да ми свалиш звезди, значи си длъжен да изпълниш обещанието си! Иначе не искам да те познавам!
- Така и ще стане, но помни, че това не е игра. Аз мога да ти докажа, че говоря истината, но когато те убедя, ти горчиво ще съжаляваш за последствията... Ще ти е студено и самотно без мен...
- Чакай!... Ти накъде?..
- Аз тръгнах за звездите... заради теб... накрай света... Очаквай нощта...
- Почакай! Как ще разбера, че си ми свалил звезди?
- Ще разбереш, защото ще ги видиш. Казах ти, че мога...
И те се разотишли. Девойката потънала в мечти, а в зелените очи на младежа се четяла мъка. Той си спомнил за топлината на нежните й устни, за слънчевата й усмивка, за съвършената й красота. Спомнил си за звучния й смях, за ясните й очи с изразителен блясък. Сърцето му запяло, но тежко въздъхнала душата му. Неговата любима била толкова прекрасна и толкова добра, че заради нея бил готов на всичко. Той я обичал повече от живота си.
И младежът тръгнал... Но си тръгнал завинаги.
Никой не разбрал накъде, пък и той на никого не казал.
А девойката дочакала нощта и щом паднал мракът, от небето се изсипал дъжд от светлини. Но този дъжд не бил от капки или от сълзи. Бил неочакван, грандиозен дъжд от ярки звезди. Сторило й се е, че небето се взривява. Не била способна да подчини тези звезди на своята власт.
Затихнали часовниците и времето се забавило. Девойката гледала и не вярвала на очите си. Такава красота никога през живота си не била виждала. Душата й засияла от щастие. Да, той я обича!!! Обича я! Той не лъже! Тя вярва в любовта му!
И посред нощ хукнала към дома му. Видяла, че вратата била отворена и навсякъде светело. Всичко си било на мястото, но младежът не бил там.
Напразно го очаквала. Денем и нощем го търсила с ясните си очи. В паметта й завинаги се врязал споменът за фантастичния звезден дъжд и необикновените сияния...
Момичето разбрало, че САМО ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ е способна на голяма жертва.! Че е необятна и безкрайно свободна.! И че в нея се съдържа огромна сила...